Lords Of The Ice
Денкова и Стависки - танцуващите с вълци
Треньорът им рискува да отнеме на Русия единствената сигурна олимпийска титла във фигурното пързаляне
Българите Албена Денкова и Максим Стависки са и наши хора. Не само заради това, че Максим е от школата по фигурно пързаляне на Ростов на Дон, че двойката от осем години работи с руския треньор Алексей Горшков, че по-голямата част от сезона прекарват в подмосковското градче Одинцово, че Албена говори руски с акцент само когато е силно развълнувана. "Наши хора" е тяхната съдба във фигурното пързаляне. В света на тоталното лицемерие и злостните слухове, каквото си беше и си остава пързалянето при танцовите двойки, Албена и Максим бяха като че ли единственият дует, за който никой не е казвал лоша дума. Те си тренираха в своето Одинцово като в дива гора, населена с дружелюбни зверове и добродушни ловци, въоръжени само с пакетчета лешници за катеричките.
Игор Порошин
Журналистите и феновете отреждат на Денкова и Стависки незавидната мисия да танцуват с вълци, но да не вият като тях. Това е двойката, която твори на леда изключителни програми и при това не изисква на всяка цена те да бъдат оценени по достойнство от съдиите. Това продължи до последния състезателен сезон. Година по-рано никой не забеляза заради битката за световната титла между Лобачова/Авербух (Рус) и Бърн/Краац (Кан), че до тях на почетната стълбичка се качиха и скромните работяги от Одинцово.
Сега на българите ще им бъде все по-трудно да останат същите. В повечето турнири те бяха класирани на второ място след руската двойка Татяна Навка и Роман Костомаров. Но светът призна, че Албена и Максим са не просто чудесни млади хора, посветили живота си на чистото изкуство и спорт, а най-силната двойка в света
Не мога да забравя как на световното в Германия българите бяха заобиколени от тълпа журналисти, а от шампионите се интересуваха само шепа хора. Всеки се чувстваше длъжен преди да зададе въпросите си към Албена и Максим, да им каже: "Вие заслужавахте първото място."
Когато гледаш танците на лед, не можеш да бъдеш сигурен в нищо. Затова ти се иска да сравниш своите впечатления с тези на останалите. Изключително рядко има единодушие за разпределението на медалите. В Дортмунд поговорих с много от специалистите, но всички заявиха, че българите са най-добри. Единственият, който добави едно "но" към това единодушие, бе Иля Авербух. Той смята, че е почти невъзможно да се сравняват волните програми на руската и българската двойка. Че това е борба на "лекия" и на "сериозния" жанр и че в тази борба по принцип не може да има победител.
Опитах се да възразя на световния шампион. Под сериозен жанр разбират това, което самият Авербух нарича "страдание на леда" - главната насока на танците в предишното десетилетие. Според мен обаче волната програма на Денкова и Стависки няма нищо общо с тази не особено приятна естетика. Те направиха единственото драматично представление, в което нямаше и следа от кич. Драмата бе пресъздадена изцяло чрез езика на танца, без да заимстват нищо от театъра и пантомимата. Затова страданията на българския дует бяха истински без кавички. Няма да обсъждаме защо все пак съдиите поставиха Албена и Максим на второ място. Защото всичките ни предположения ще си останат в сферата на слуховете. Можем само да надничаме в ключалката на онази врата, зад която се прави голямата политика в спорта фигурно пързаляне. Драмата на българите не е в това, че изпуснаха титлата. За първи път в живота си те осъзнаха реално, че могат да спечелят игрите в Торино през 2006 г. Прекалено много хора им набиваха това в главите след състезанието. Олимпийската титла е напълно постижима за тях. Остава им да направят още нещо, съвсем мъничко. За това, което не им достига, говореше опитната треньорка Наталия Дубова в интервю за "Известия", а и на самата Албена Денкова след волната програма: "Време е да излезете от гората с вълците, време е да станете звезди
Трябва да помислите за по-добри костюми, да работите повече за своя имидж, да имате PR-кампания, т.е. да започнете да си правите реклама." Защото в танците без реклама не може. В това е драмата на Денкова и Стависки.
Америка дава без угризения леда, хляба и сиренето на Алексей Ягудин, въпреки че той е конкурент на техните състезатели и потенциален олимпийски шампион. При нас нещата стоят по съвсем друг начин. Имаме план за медали на игрите, от изпълнението на който зависят спокойствието и лукса на много чиновници.
Треньорът Алексей Горшков, който издигна българите до почетната стълбичка, не може да не си дава сметка, че ако продължава така, рискува да отнеме на Русия единствената сигурна олимпийска титла във фигурното пързаляне. Горшков не е Тарасова. Той е човек на Русия в този спорт. Русия му даде възможност да направи собствена школа в Одинцово.
Горшков е №1
Одинцово срещу Москва е варварска постановка на въпроса, която може да прозвучи само в кабинетите на Руския олимпийски комитет, ако Денкова и Стависки изпреварят Навка и Костомаров. А това е съвсем реална перспектива.
За всеки от западните специалисти в подобна ситуация не съществува никаква дилема. Но при нас не е така. Залогът е златен олимпийски медал. Какво да се прави? Дали пък да не избягат от дългата ръка на Москва?
Не зная какво точно се е случило, но олимпийските шампиони при спортните двойки Джейми Сале и Давид Пелетие (Кан) спокойно скъсаха с дългогодишния си треньор Ришар Готие преди игрите в Солт Лейк Сити '02. А той ги направи големи фигуристи. Треньорът на Запад е функция, нещо вторично спрямо спортиста звезда. Но тук става дума не за Сале и Пелетие, а за Албена и Максим - наши хора (нали българите са ни братя!). В Русия треньорът е учител, родител и почти Бог. Това, към което многобройните доброжелатели сега подтикват Денкова и Стависки от гледна точка на професионализма, на руски означава предателство
Те бяха наши хора, такива и ще си останат, ако се съгласят да се борят само за сребро в Торино. Или на тях, или на Горшков ще се наложи да реже на живо, ако целта е олимпийска титла. Но както и да постъпят, ще ги боли много. Свършиха безгрижните дни на Албена Денкова и Максим Стависки, защото тези фигуристи се издигнаха твърде високо.
Назад